… Или история със скитник номер две. За тези, които не са чели история номер едно, тя е една кратка случка в някоя от малкото публикации в блога ми. В него не съм писала отдавна, но сега публикувам нещо свое за първи път от много време: освен че си мисля, че имам какво да кажа, също така вчера си отворих блога и постнах едно стихотворение на Тютчев. Останалото е доказателство на първи принцип на механиката, който много обичам в такива ситуации, понеже ми напомня, че мога да пиша.
Първата вечер, откакто се върнах от университета, в която излязох из Варна. Освен, че си бях някак ентусиазирана, че отдавна не съм била в града, а и най-вече, че се виждам с приятели, които още ходят на училище, вечерта ми се откри още по-готина.
Като си слизахме по стълбите в един подлез една компания от 6-7 души, един скитник, нашият герой на вечерта (моят де) се размина с нас и обръщайки се към едното момче почна едва ли не да му вика и да му се кара “Какво правиш още в тази скапана държава?”. Много се изкефих на човека, правилно си каза мисълта, много искрен човек. Почти веднага, както човекът ни беше засегнал темата, едното момиче ме попита: “На теб повдига ли ти се вече или още те държи еуфорията?” Да, още ме държи, отговорих, и няма как да не ме държи, понеже Оксфорд е толкова вдъхновяващ.
После както си продължавахме надолу из центъра и се поспряхме да се разделим с отклоняващите се хора, се чу един глас от една компания наблизо: “Е, това ако не е Диди Софрониева!” Не можеше да бъде по-хубаво! Вальо-астронома, заедно с други астрономи, се прибираха от кръжок. Хубаво е, когато видиш астрономи!
Сещаш се за това как са те ентусиазирали, и продължават, и имаш надежда и за другите хора, че няма да дипломират от училището за смърт.
