Обърнах се нагоре в отчаяние. Поиска ми се да извикам: “Господи!”, но осъзнах, че не вярвам. Исках да потърся помощ от звездите, от небесата … “О, небеса!” беше на езика ми, но и небеса нямаше.
- О, таване!
В този момент някой би ме погледнал учудено. Както и във всеки друг момент, предполагам. Освен може би когато спя, но това е само защото никой не влиза в сънищата ми.
- О, таване мой! – повторих.
И се почувствах странно облекчена.
Имах си ново, мое си възклицание. С фосфорни звездички по него. И с една лампа, която, като малка, наричах Тройното Слънце, каквато роля играеше в стаята.
Но по-важното бе, че моето възклицание не беше най-висша инстанция. Пределно ясно ми беше, че можех да се обърна към нещо по-високо, например ако отида на горния етаж.
Или се намирам под истинските звезди.
Таване, ти си под звездите. И аз не си правя илюзии, че няма нищо над теб.
Аз се обръщам към теб, защото виждам своето безсилие в този момент. Но то няма да бъде дълго такова.
Ти си таванът на моите възможности, ти си моето ограничение. И затова те слагам ниско. Обръщам се към теб, за да те променя. За да те позная.
- О, таване мой! Виждам те сега по-отблизо, преподреждам звездичките по тебе. Втори път няма да се отчайвам за същото нещо.
Само за шегата.
Но шега заслужават и небесата. За да звъни смях по цялата Земя.
А когато съм сериозна, се обръщам към теб, таване, и ти ме пускаш нагоре.
Над звездите.
